Поглед към сакрума на Югово - Росен Малчев

Югово е малко родопско селце, което принадлежи към историко-географската област Източен Рупчос. Намира се на 25 км южно от Асеновград и днес административно се числи към община Лъки на Пловдивска област.

Със сегашното си име е споменато за първи път през 1706 г. в пътеписа на французина Пол Люка (Френски пътеписи 1975: 270-273). Югово е единственото старо християнско селище в региона. То запазва своята вяра по време на масовото насилствено помохамеданчване от края на ХVІІ в. и на многобройните тласъци заиндивидуална и групова смяна на религията от по-късните времена.
Като важна причина за това учените сочат традиционният дюлгерски поминък на юговци – високо уважаван и нужен занаят в пределите на Османската империя.


Майсторството на местните строители (т.нар. мещри) е известно в много села и градове на Родопите и Тракия. Доказателство за уменията им са части от Бачковския манастир, мостовете и подпорните стени на р. Чая в участъка от Асеновград до Юговския разклон, жилищни, стопански и сакрални постройки в селища от Пазарджишко, Пловдивско, Хасковско и другаде (Гащилов 1994)

Църквата на Югово също е построена от местните дюлгери (1840 г.). Стенописана е две години покъсно. Селската костница, елемент от гробищния мемориален комплекс, е строително-архитектурен и сакрален паметник от Късното Средновековие (ХVІІІ-ХІХ) в. В нея, съобразно местните погребални традиции, до 60-те години на ХХ в. са препогребвани костите на всички юговци.

Оброчната система на с. Югово се състои от около 20 култови места, наричани параклиси (изключение прави т.нар. Власюва черква). Тя е една от най-развитите в Средните Родопи и е типологически сходна със системите на такива стари християнски селища като Горнослав, Добралък, Бачково, Павелско, Орехово. Локални варианти на този тип съществуват преди ХVII в. и в селищното културно пространство на съседните мохамедански общности, за което свидетелстват данни от археологията и ономастиката (Григоров 2000).

Средоточие на православното храмово културно пространство в Югово е църквата Св. Троица. Параклисът Св. Пантелей на вр. Боже име е водещ сред останалите свещени християнски места. Характерна особеност на юговската оброчна система е концентрирането на нейните сакрални елементи от двете страни на Римския път, който пресича селищната културна територия. Твърде вероятно е те да са наследници на крайпътни късноантични (ранносредновековни) олтари, които имат задачата да приобщят пътуващите от Тракия към Беломорието (а и местните жители) към новата вяра. Хипотезата се подкрепя от разделното почитане на св.св. равноап. Константин и Елена (21 май) на различни места в юговското землище – на параклиса на Св. Костадин и на святото място Св. Аленка (Св. Еленка). Това състояние е характерно за ранните етапи от развитието на християнската култова практика (до Х в.) (Малчев 2006).

Важно място в системата на християнските средища на Югово заемат конаците на здравичките – домашни олтари в селски къщи, където се оказва почит на демонични, но свещени същества. В миналото конаците са били три, днес действа само един (по сведения от есента на 2006 г.). Юговските здравички имат амбивалентна природа. Според информацията, записана от различни местни жители, те носят черти на светици, демонични персонажи, души на починали близки и дори на болести. На здравичките се оказва почит като към православни християнски светици (вкл. и от селския свещеник). Пред техните олтари се палят свещи всеки понеделник, четвъртък и събота. На есенни трапези се ломят (подават) обредни хлябове за здраве – на кръстопът и в м. Леля падина зад сградата на днешното кметство.

Юговските здравички са практически неизвестни за българската наука. Опити за теоретичен анализ са направени в публикациите на Албена Малчева (Малчева 2003) и Росен Малчев (Малчев 2005).

В следващите страници от сборника ”Етнология и демонология” са поместени непубликувани теренни материали от Архива на Асоциация „Онгъл” (1997-2004), които презентират представите и вярванията за здравичките, техните обиталища, култовата дейност, свързана с почитането им, участието им в обреди от календарно-обредния и жизнения цикъл на юговската селищна общност. Текстовете се обнародват без редакторска намеса. Заглавията им са работни и са поставени от техните записвачи. Личните данни на осведомителите се публикуват с тяхно разрешение.

БЕЛЕЖКИ

1. За етимологията на думата „сакрум” вж. ЛБР 1971. За употребата на термина при анализ на български
фолклорен материал вж. Рангочев 2005: 78-83.

ЛИТЕРАТУРА

Гащилов 1994: Гащилов, Ив. Село Югово и неговите майстори строители. П.
Григоров 2000: Григоров, Гр. Механизмите за усвояване на пространството (Наблюдения върху селата от бившата Асеновградска околия). – Годишник на Асоциация „Онгъл” (ГАО), т. 1, „Светци и фолклор”. С., 107-125. ЛБР 1971: Латинско-български речник. Съст. Ал. Милев, М. Войнов. 2 прераб. и доп. изд. С.
Малчев 2005: Малчев, Р. „Здраве” и „Здравичката” – персонификации на смъртта. – В: Между ангели и демони. Съст. и ред. Искра Христова-Шомова. С., 263-267.
Малчев 2006: Малчев, Р. Християнство и фолклор на юг от Бачковския манастир. Доклад на Международния научен симпозиум „Византия и славяните” по случай 20-годишнината от създаването на ЦСВП „Ив. Дуйчев” при СУ „Св. Кл. Охридски”. София, 12-14 май 2006 г. (под печат)
Малчева 2003: Малчева, А. Представи за здравичките в културната традиция на село Югово, община Лъки. – ГАО, т. 3, „Езици на общуването (Фолклор и религия)”. С., 185-189.
Рангочев 2005: Рангочев, К. Менталност и сакралност. Структура на сакрума. – Български фолклор, кн. 2, 78-83.
Френски пътеписи 1975: Френски пътеписи за България ХV-ХVІІІ век. С
 
Copyright 2003-2015 © Станимака - Духовно наследство. All Rights Reserved | Web design, hosting and support by Ивайло Мирчев