Още за Отон Иванов и Априлското въстание в нашия край - Мина Христемова

Отон Иванов е един от най-дейните, един от най-проблематичните (що се касае до уточняване на биографията му) участници във възрожденските борби в нашия град.

Като се започне от годината му на раждане (има и твърдения, че това е 1852 година), премине се през семейната среда и ранните му младежки години, прекарани в Пловдив и Панагюрище и се стигне до твърдението му, че бил член на тайната полиция на Левски - всичко това подлежи на изключително внимателен научен анализ и преценка.



Докато идването на Отон Иванов в Асеновград по Коледа 1872 година не подлежи на съмнение, срещите му с Левски в Араповския манастир и организирането на революционен комитет по това време са повече от съмнителни. Все пак смятаме, че той осъществява някакви контакти с революционни дейци (в частност със Сава Катрафилов, който обаче вече не е в Араповския манастир, а в Меричлери), но в рамките на т. нар. Хасковско съзаклятие. Неоспоримият и изключително важен принос на Отон Иванов във възрожденските борби в Асеновград в този период от пребиваването му тук (1873-74г.) е участието му в създаването на първото българско читалище, на което той подарява цялата си библиотека. За скования от гърцизъм град едва ли има по-добра форма на консолидация на българщината и прозорливият Отон Иванов правилно е насочил усилията си в тази посока. След Асеновград той отива в Пазарджик, където го заварва подготовката на Априлското въстание. Мисията, която му е възложена (подпалването на Пловдив), довежда отново на 15. 04. 1876 година Отон Иванов в нашия град. Но дали той е смятал, че наистина тук може да се организира бунт, и какви всъщност са били намеренията и преживяванията му в онова смутно време?

Спомените, които пише в различни варианти след Освобождението, са използвани от всички историографи на въстанието и тази част от тях, която касае Асеновградския край ви предлагаме в настоящата статия. С това искаме да запознаем съвременника с другата, по-малко позната и не толкова героична страна на въстанието, да маркираме реалния принос на хората "луди глави" като Отон Иванов, които са имали противник, по-страшен от Османската империя, а именно - страха, пасивността и инертността на живелия пет века в робство българин. Откъсът се печата по "Кратки бележки за въстанието 1876 лето" (НБКМ-БИА, II - А - 8546).

"Като се предвиждаше опасност, защото хазяите на наетите къщи дукяни (които Отон трябва да подпали - б.м. - М. Хр.) запитваха за мнимите наемници, по която причина и аз се преместих да живея е вдна от наетите къщи в Павликянската махала, като се криех, че съм пловдивчанин. Една нощ (15. 04 - б.м) отидох в Станимака, за да закълня някои от по-живичките българи, та ако не за друго, поне да додът некои от тях в Пловдив да заемат привременно заетите здания, догдето пристигнат действителните палачи.

В Станимака у къщата на Павел събрах и заклех Иван Поса, х. Димитър Семерджията, х. Христу Димоглу, Никола Вълчев, Райчо х. Георгиев, Павел Костов и други некои, които не повна, но от тех, доколкото повна само х. Димитър и брата на Райчо Юрдан се съгласиха, та додоха в Пловдив, а Павел и Райчо се обещаха да идат по околните балкански села що-годе да предготват за във време на въстанието, защото до тогава никакви известие не са имали, освен Дедово, Бойково и Сотир, по които Свещаров работил. Като се завърнах в Пловдив, по райчовия брат Юрдан, който бе тръгнал с мен, проводих писмо в Панагюрище на Бенковски, за да ми проводи час по-скоро десетина души от палачите... След два дни, 21 априлий, Юрдан се завърна и вместо отговор донесе една накървавена прокламация и каза, че у Панагюрище въстанали, видел турци убити и апостолите му дали тая книга и му поръчали да ни каже, че за паленето на Пловдив не щат да се пратат хора, но да гледаме, ако можем сами да извършим нещо..."

От казаното от самия Отон Иванов разбрахме, че образуваният само пет дни преди въстанието комитет в Асеновград е имал непосредствената задача да осигури хора (един вид "камикадзе") за подпалването на Пловдив, а в по-дългосрочен план да се опита да организира поне компактното българско население от околните села. Последното поради липса на време остава неизпълнимо. С достоен за възхищение кураж двама станимаклии - х. Димитър Стоилов и Юрдан х. Георгиев - последват Отон, като последният дори отива до Панагюрище, за да донесе прокламацията за избухналото вече въстание. Задачата да се подпали Пловдив става все по-трудна. Връщаме се към спомените на Отон Иванов:

"... След дълги разисквания дойдохме до заключение:

1. за другата нощ 23 априлий, да запалим Пловдив на десетина места.
2. да разрушим един мост на железния път под Пловдив.
3. след палението Пловдив едни да тръгнем към Царацово и околните села за да ги повдигнем да ги водим към Средна Гора, а други към село Сотир, Дедово, Перущица и пр., които като повдигнат селата, да се състави една чета, която да мине към Брацигово и Батак.
4. да се пише писмо до Петър Бонев в Перущица да въстане Перущица и околността, щом видят, че Пловдив гори, в което писмо да се приключи и прокламацията с поръчка да се проводи в Брацигово и Батак. Ние знаехме, че не може да се запали Пловдив на колкото места трябва и на колкото места е нужда... но на пет места като се запали, ще произлязат следующите ползи:

1. селата ще се уплашат, та по-лесно ще ни пристаят да си оставят жилищата, за да се приберат по гористите места.
2. пловдивските турци ще се слисат, та не ще могат да съставят веднага чети от околните турски села, за да препятстват на българите...
3. помаците не ще смеят да нахлуят по полетата, като видят, че и Пловдив гори. За постигане на тази цел решихме - аз да запаля собствената си къща, Свещаров - дукяна и къщата си, Спас Турчев - дукяна си и да възложим на учителя Машев, пазарджичанин, да запали къщата дето живееше, на Мараша, и ученика Георги Кожухаров (батачанин) да запали пансиона, гдето живееше, Кочо Кондурджията да запали къщата и дюкяна си, а станимаклиите х. Димитър с Юрдан да запалят две от наемните здания. На едно лице, на което името забравих (б.м. М. Хр. - това е Лука Чепаринов), да се възложи да разруши под Пловдив един мост от железницата..."

Какво от този добре обмислен план е осъществено? За съжаление почти нищо. Липсата на достатъчно хора налага ползването на фитили - с различна дължина, влажност и пр., което довежда до неедновременното подпалване на обектите. Всъщност горят само дюкяните на Свещаров и К. Честименски, и то преди установеното време. Градът е на крак, гърци, турци и заптии обикалят улиците въпреки късния час и правят невъзможно подпалването на предвидените здания. Започват арести, Отон Иванов решава да се придвижи до Перущица,но Пловдив е в обръч от войска. Свободен е само Станимашкият път...:

"...Реших... да ида в Станимака, да оставя коня, да облеча селски дрехи и с един пътеводител през горите да ида в Перущица. Като пристигнах край Станимака, видях край една могила въоружени турци, но не ме закачиха. Щом влязох в Станимака, вързах коня на Джебаровия хан и отидох в къщата на Ангел Бучекчията... Същевременно сполучих да изведа и коня от хана чрез едно момче, без да види ханджията, който кон през нощта пропъдихме по кърищата, за да не се хване у някого, та да пострада. Аз додето чаках да ми донесат дрехи и да дойде пътеводителят Райчо, ненадейно жандарми наобиколиха къщата, гдето бях, и влязоха да ме дирят. Аз веднага грабнах един нож и се скрих зад един окачен фустан с решение, в случай, че ме съгледат, да се спусна с ножа или да избягна, или да ме убият. Часа беше около един по турски; доде Райчо и ми каза да ида у тях, за да се преоблеча и да вървим. Заедно с него отидохме у тях. След като се преоблякох със селски дрехи, нападнаха и неговата къща да ме дирят. Смешното е, че в това време бях по двора жандармите покрай мен минаха, влязоха в къщи да ме дирят, като си помислили, че аз съм някой от домашните. Аз, възползван от тази слепота, излязох на улицата и се скрих на един кът. Като си отидоха жандармите, аз пак влязох в къщи, по желанието на Райчо, че не знаел добре пътищата, останахме за утринта да вървим за Перущица.

Преди обед пристигнахме в Лясково. Там убеждавах селяните да въстанат, но те ми отговориха, че пристаят да въстанат, ако и околните села се съберат на едно място, фамилиарно, и то около тяхното село... В Яврово ми отговориха почти същото, с разлика, че пристаят да дойдат около Дедово. Като пристигнахме срещу Дедово, видех недалеч от селото, в гората, въоръжени българи, от които един невъоръжен се запъти към нас...каза, че същата заран въстанали и изляли в гората, но преди малко турци пристигнали, искали да горят селото им, ако не предадат оръжието, и че някой от първенците българи тръгнали да идат при турците за споразумение".

Отон и Райчо се насочват към селяните, за да предотвратят връщането на оръжието, но са нападнати от турци. Райчо в суматохата се изгубва и Отон сам стига до бивака на селяните, където са всички, заедно със свинете си.

"...захванах да викам да не си предават оръжието и селяните веднага се сбраха около мен да видят какъв съм човек. Там веч аз много им говорих и те си съставиха понятие, че съм пратен от Русия за войвода... Заповядах да се съберат при мене всички мъже, които се и събраха, но само 20-тина души имаха пушки. Като зех предвид, че турците ни видяха , че имаме само няколко пушки, накарах, които нямаха пушки, да нарамят по една крива тояга, за да подмамят турците, че уж всичките имаме пушки, и наредих селяните на редове, за да покажем на турците, че сме готови да ги нападнем. В това време турците подпалиха селото и тръгнаха бързешком към село Сотир. В това време имаше някой взаимни пушкания. Аз предложих на въоръжените селяни да пресрещнем турците в дерето, за да ги нападнем, но те не приеха, а се спуснаха да гасят селото и да си изнасят житото, защото турците побягнаха веч. Които българи останаха при мен, ми отговориха, че те ако мрат, искат да мрат при жените и децата си. Едва и с насилие събрах пак въоружените..."

Отон предлага петте села (Дедово, Бойково, Сотир, Лясково и Яврово) да се съберат на общ бивак, половината въоръжени мъже да останат да пазят жените и децата, а той да поведе другите към Перущица. Но е подкрепен само от един дедовчанин.

"... Аз не бях в положение да употребя насилие, защото гледах, че по-първенците и мнозина от селяните, уж скришно от мен, негодуваха и казваха, че аз станах причина да изгори селото им и че по-добре би било да предаваха оръжието и мен. Загатваха, че и сега, ако ме вържат и предадат, поне не ще да ги заколят. Същата нощ задружно с даскаловия брат тръгнахме за Яврово... В метоха аз като говорих на селяните, за да се върнат и додат при дедовци, един от тях ми подшушна: недей говори така, но по-скоро си върви, защото ние снощи се споразумяхме с турците в съседното село Еникьой да се вардим взаимно и наскоро ще пристигнат турците от това село, за да ни вардят. Ние сме длъжни да те вържем, и ако стоиш повече, някои от селяните ще направят това, но по-скоро бягай. При запитванието ми за Лясково отговори ми се, че и то е в същото условие като Яврово".

Изправен пред тази съкрушителна "колективна защита", Отон и водачът му се връщат към Дедово, но по пътя, след една среща с турци, последният изчезва. Отон остава сам в непознатата планина и два дни търси път към Дедово. На третият се озовава на Бачковския път при Станимака и разбира, че е вървял в грешна посока. Решава пак да потърси подслон в Асеновград.

"... Но понеже, за да ида в българската махала, трябваше да мина през целия град, аз предпочетох да се отбия в Амбелинското гръцко училище, гдето учителствуваше един мой сродник Михалаки Андонов... като ме видя, ужасно се изплаши, но полека-лека го укротих..."

От М. Андонов и Ат. Стелиану Отон научава за краха на въстанието и пожарищата, обхванали Тракия. Решава да се върне в Пловдив и от там ако може, да се придвижи до Панагюрище. В Пловдив обаче е арестуван, съден и заточен.
 
Copyright 2003-2016 © Станимака - Духовно наследство. All Rights Reserved | Web design, hosting and support by Ивайло Мирчев