Стоян Димов - народен представител, заточен в Белене - Веселин Игнатов

За жителите на Станимака (Асеновград) името на Стоян Димов е "знаково" (както е модерно днес да се казва). Знаково, защото с него е свързана една епоха от повече от четвът век. Епоха, разделена на две от историческите събития. Но за това - по-долу ...

Не знам кога е роден, нито къде. Оскъдните факти, с които съм запознат, сочат, че е от Станимака. Имал е роднинство с фамилиите на книжаря Георги Примов и Андрей Стойчев. Знам също, че е бил бележита фигура в станимашкото общество през първата половина на 20-ти век. По професия е бил адвокат, и то с многобройна (и богата) клиентела. Това не му е пропречило да бъде "бохем" с един кръг от приятели, също бохеми. Но той е бил и "чешит". Не е търпял да живее вътре в еснафската Станимак, а си е построил вила в "Ганевската" кория, близко до "40-те извора" и до село Мулдава. Там са се събирали приятелите му и "яли, пили и се веселили". Сутрин един файтон го е закарвал в града и вечер го е връщал. Но ако мислите, че е бил пияница, ще сгрешите.

Вилата му е била едно "народно събрание" на жителите на Мулдава. Вечер при него са идвали първенците на селото и там те са разрешавали много от жизненоважните за селото въпроси. Той е бил нещо като "де факто" кмет на селото.


Не е имало годеж, сватба, кръщенка или погребение без негово участие. Ако ви попадне кръщелно или брачно свидетелство от първата половина на миналия век, вижте дали като кръстник или кум не фигурира името на Стоян Димов. А самият той останал неженен!

Било извество в еснафските среди (главно между жените), че той имал "голяма любов" с една от видните станимаклийки, но работата не могла да стане. Това съкрушило нашия герой и той изплаква мъката си с една песен, известна като "Песента на Стоян Димов".

Доколкото ми е известно, с активна политическа дейност не се е занимавал. Но неговата популярност и авторитет са го издигнали до депутат в Народното събрание, което има лошия шанс да бъде на власт на 9-ти септември 1944 година. И от тук нататък следват личните ми спомени.

Така се случи, че житейските пътеки (моите и на Стоян Димов) за извествен период от време се пресякоха. И не само се пресякоха, а вървяха една до друга. Това беше от 1950 до 1952 години. Тогава той беше юристконсулт в РКС "Рожен", а аз му бях помощник. Работехме в една стая. И двамата бяхме (ще употребя по-слабата дума) "неудобни". Той беше съден от така наречения "Народен съд", а аз - неблагонадежден - и по тази причина недопуснат до юридическите професии, за които се бях готвил - съдия (за какъвто имах вътрешна нагласа), прокурор, адвокат.... Как при това положение бяхме прието на работа. Ще поясня:

Тогава директор на РКС "Рожен" беше един широко скроен човек - чужд на догми и пристрастия - бившият партизанин Генко Гюлев. По негово време РКС-то процъфтяваше. Наричаха го "Полевото министерство". Говореше се, че той се е ръководел от Лениновите думи "Дайте ми политически грешници и аз ще построя социализма" Дали наистина Ленин е казал това, не знам, но такава беше нагласата в действията на Генко Гюлев.

И наистина в РКС-то имаше доста такива "грешници". Един от тях беше Борислав Панайотов, който беше зам-директор по търговските въпроси. Той беше син на известния тогава богаташ Никола Панайотов. Последния беше създал модерната мелница по пътя към Бачково. Тя съществува и до днес. Зам.-директор по производството беше един бивш търговец - Стояновски. В РКС-то работеше и единият от братята Тевекелиеви, създатели и собственици на най-голямата тогава в България фабрика за консерви, намираща се на гара Кричим. След национализацията тя стана консервен комбинат "Витамина".

В РКС-то работеше и моят брат Петър Игнатов, инженер-химик, но като "калкулатор" в Търговския отдел. Другаде не го приемаха - син на капиталист и завършил в Америка...

Ще изпреваря малко събитията, за да довърша темата за "политическите грешници". Такъв беше и Богдан Дренски, който наследи мястото на Стоян Димов след откарването на последния в Белене. Дренски е от Пловдив и е бил лишен от адвокатски права, защото пред Народния съд е бил защитник на един от подсъдимите.

И така: През 1952 (?) година един ден Стоян Димов не дойде на работа. Научихме, че е откаран в Белене. По това време беше разгърната кампанията за "масовизация" на ТКЗС-тата. Имайки предвид, че Стоян Димов имаше голямо влияние над селяните и може да им въздейства отрицателно, както и че е съден от Народния съд (за последното четете по-надолу) управляващите решили да го приберат. По-късно научихме че е починал в Белене. Една вечер, след усилена работа, край печката му станало лошо и ...

Като бяхме в една стая със Стоян Димовси говорихме за много неща. Така той ми разказа как като бил млад, решил да отиде в Турция и да търси гроба на жената (дъщерята (?) на цар Иван Шишман - "Мара, бялата българка". Намерил един приятел, учител, който знаел турски, и заминали. Там търсили, разпитвали, разглеждали и... го намерили, мисля, че не в Цариград, а в Бурса. Имало плоча с надпис и ... кандило! Съжалявам, че не съм го разпитвал повече, за да разбера дали това е истина или ... фантазия.

Разказа ми за преживяванията си пред Народния съд.

Там той е бил подсъдим в Първи състав, който съдеше регентите, министрите и народните представители. Той е бил не от групата на народните представители. Нищо конкретно не е имало срещу него. Присъствал на всички заседания. Надявал се, че ще бъде оправдан или най-много осъден с условна присъда (имаше такава категория). В деня на присъдата съкилийниците му не пожелали да присъстват, но се надявали да получат по 5-10 години затвор. Заръчали да следи и за тях...

Присъдите били прочетени сред рева на агитката пред Съдебната палата. Стоян Димов се върнал в килията. Дълго време обаче не смеел да влезе. Опитвал се да забави влизането в килията, като ходил до тоалетната, търсил начин как да избегне момента на срещата с други съкилийници.

Най-сетне нямало как - надзирателите го изтикали вътре. Видял срещу себе си широко разтворените червени питащи очи на съкилийниците си. Цитирам неговите думи: "Казах им: "Аз съм "на до живот". Всички други били "на смърт". След малко ги извели от килията и след няколко часа били разстреляни. Стоян Димов останал сам.

Малко след това една жена, съпруга на един от съкилийниците, била дошла да донесе на мъжа си бисквити, понеже била закъсняла и не узнала за съдбата на съпруга си...

По-късно Стоян Димов получил амнисития и така се озовал в РКС-то.
 
Copyright 2003-2013 © Станимака - Духовно наследство. All Rights Reserved | Web design, hosting and support by Ивайло Мирчев