Горни Воден и неговите параклиси

Беше хубав слънчев ден, който сякаш беше като откраднат от лятото в късната есен. С Жоро Христов, решихме да идем на свети Кирик да направим няколко снимки на Горни Воден, да се качим през мястото, където е бил стария Бакурианов замък, да се качим на манастира. След това бяхме решили да се качим на манастирското аязмо, след което, преваляйки билото да излезем на пътя от Лясково до Асеновград и да си слезем в града.

Влизайки в Горни Воден стана ясно, че има доста материал за снимане. Първият параклис, който снимахме беше параклис "Св. Иаков брат Господен". Параклиса се намира в северната част на източния край на селото.

Поразени от близостта на православен храм с мюсюлмански религиозен дом (джамия) и на факта че, параклиса граничи изключително с къщи на българи-мохамедани тръгнахме по една много стръмна улица нагоре уверено вървейки към цеплта на излета ни - манастира и аязмото му. Тук продължаваха къщите на българите-мохамедани. Някои от тях се радваха на един от последните слънчеви дни през тази година. Температурата беше някъде около 20 - 23 градуса, което правеше деня изключително приятен. Тази баба беше живото доказателство за това.

Около 300 метра нагоре по стръмната улица видяхме абсидата на стар параклис и решихме, че той ще е втория наш обект, който Жоро ще заснеме. След като стигнахме до него въодушевлението ни се попримеси със разочарование. Този, явно стар и ценен параклис (разбира се от архитектурна и историческа гледна точка) беше жестоко забравен и това човешко отношение беше оставил дълбоки белези по неговата горда осанка в миналото. Параклиса се казваше "Св. Атанасий". Входът за параклиса беше от към щг, но пред вратата беше израсла една смокиня, така, че беше невъзможно да видим, какво има в параклиса и в какво състояние е неговият интериор. Но със сигурност мога да кажа, че се намираше в повече от окаяно състояние, както можете да видите и на снимките.
Отстрани на параклиса от северната му страна имаше някава работилница, в която в онзи ден работеше бормашина!

И така замислени тръгнахме в южна посока, и преминавайки малката рекичка излязохме на площада. Весела глъч огласяше околните кафенета и кръчмички. Групичка възрастни хора се наслаждаваше на чаша бира на ясното и хубаво време.
Напълно в идея с хубавото време беше и новоремонтираната и боядисана сграда на Горниводенското училищ.
То седеше гордо там - по средата на селото сякаш да покаже, че българското четмо и писмо, никога няма да изчезне от света.
Малко по-надолу е църквата със стария метох. Сякаш времето тук е спряло и само веселият глъч на врабчетата наоколо показваше, че все пак зад дебелите стени има живот. Тук направихме няколко снимки, като Жоро се качи на една стръмна улица над храма, за да има възможност да направи по-мащабна снимка на метошкия комплекс. Храма и сградите са доста стари и не им е правен ремонт, и за съжаление в момента състоянието им е не много добро.

След заснемането на метоха и църквата бодро се отправихме нагоре, радостни от факта, че сме снимало много важни неща, и засега излета ни се очертава успешен. След като преминахме централния площад поехме по улицата, която водеше към другия Горниводенски храм - "Св. Георги", а после завива в посока на манастира "Св. Кирик". На около 20 метра под черквата възрастен човек копаше канал за чешма. Решихме да го заговорим и да го попитаме за намиращите се наблизо параклиси и евентуално ако някой от тях беше малко встрани от маршрута ни да свием и да го снимаме, за да използваме максимално времето си. Човека с въодушевление започна да ни разказва, и не след дълго към нас се приближи човек, водещ магаре, натоварено с дърва, който дойде от пътя, по който бяхме вървяли ние. С любопитство той се заслуша в нашия разгвор и не след дълго се включи в него. Тук се намираха и две стари къщи, които с радост заснехме. Разговора ни тръгна в посока старини в района и ние попитахме хората дали знаят къде е местността "Арменката", където е открита раннохристиянска базилика от IV в, с доста внушителни размери. Беше ни обяснено, че местността, както и няколко параклиса, между които "Св. Спас" и "Св. Трапеза", които са със произход, по-стар от на тези в самото село, се намират наоколо - а именно в местността между Долни и Горни Воден. Решението ни беше взето на момента. Отивахме на север, там, където бяха въпросните обекти. Това обаче налагаше да се върнем обратно, т.е. да слезем от почти южния край на селото до неговия северен и да достигнем почти до Долни Воден. Часа беше около 13:30 и взехме решение да идем до въпросните места , да снимаме и после, по възможно най-бързия начин да се върнем по обратният път до храма "Св. Георги", да го заснемем обстойно и да поемем по-нататък по маршрута, който трябваше да ни заведе до манастира. В същия ден и двамата с Жоро имахме ангажименти около 17:30 и това ни стимулираше да използваме времето си максимално добре, за да се справим навреме.

И така, взехме си довиждане с дядото, който копаеше и водени от човека с магарето тръгнахме в северна посока. По пътя той ни разказваше интересни факти за историята на родното му село. Човекът беше на около 70 години и както беше видно от облеклото му, което се състоеше от куртка и работен панталон, че всекиндевната къщна и кърска работа, заемаша по-голямата част от ежедневието му. Той ни разказа, че в Горни Воден не е останало нито едно гръцко семейство след 1924 година (споразумението Моллов-Кафандарис за размяна на бежанци), а Воден е бил последната гръкоманска крепост в региона. Човека ни каза, че параклисите в селото били 13, вероятно имайки в предвид и трите храма - "Св. Богородица", "Св. Георги" и храма в манастира "Св. Кирик и Юлита".

Така улисани в този интересен разговор стигнахме до дома на нашия любезен събеседник. Къщата, намираща се на отсрещният торотар беше една от малкото останали гръцки чорбаджийски къщи, чиито собственици отдавна бяха напуснали България. Разделихме се и потеглихме нататък по начертания за деня план. Малко по-нагоре видяхме параклис и веднага се отправихме за да направим поредните си снимки. За съжаление обаче на него нямаше табела и името му изветсно време остана загадка за нас. Поседяхме пред параклис и скоро към нас се приближи човек, който ни каза неговото име - "Свети Никола". Беше ни обяснено, че преди време подпорната стена на параклиса паднала и била вдигната нова, стабилна и сигурна, като при направата и участвали много хора, включително и човека който но обясняваше това.
Той каза нещо по което не можехме да вземем отношение, а това беше, че хората имат желание за работа по подновяване на параклисите, но липсва достатъчно инициативност у местният свещеник, Кой прав, кой крив Бог знае, но с пожелание за по-добри дни за някои от воденските параклиси се разделихме и продължихме по пътя си.
След стотина метра достигнахме последните къщи в северната част на селото и останахме крайно разочаровани, защото тук нямаше път, а ние бяхме не нещо като естествена тераса или перваз, на който бяха накацали последната редица селски къщи. В крайна сметка решихме да тръгнем на запад, понеже в далечината се виждаше криволичещ път, който се скриваше в гората. След като излязохме от селото видяхме овчарска колиба от която излезе един изключително колоритен човек, облечен като овчар. Решихме да го попитаме за "Арменка", но той изсмутолеви нещо неразбираемо от сорта на "Аз не от тука", а ние искрено развеселени махнахме за довиждане продължихме по калния път в посока запад, наслаждавайки се на ширналият се пред нас горниводенски кър.
Бяхме изминали не повече от стотина метра и на отсрещния край на дерето видяхме покрив и подаваща се абсида. Това беше параклис. Нашата цел вече бе набелязана. Предложих на Жоро да тръгнем през дерето и започнахме да слизаме по калния бряг, но скоро ни стана ясно, че съм направил грешка в избора си, защото отсрещният бряг беше много стръмен, почти отвесен и целия в тръни и храсти. Тогава се върнахме пак на пътя и решихме да вървим по пътя, докaто не намерим брод за да минем отсреща.
Пътят минаваше през големи камъни и скали, докато около 200 метра след мястото където пробвахме да минем дерето той прашеве голям завой, на който имаше чешма, която за съжаление не снимахме, и обнадеждени продължихме напред. Тук пътя се разделяше на две и Жоро предложи да провължим по западното разклонение и както видяхме в последствие се оказа прав. Вървяхме още доста, може би бяхме на около 2 - 2,5 км от селото в посока запад. Вече почти отчаяни и решили да се върнем видяхме завой след който пътя пресичаше дерето. Силно развълнувани ускорихме крачка и видяхме и чешма, от която жадни пихме студена вода и направихме няколко снимки.

След кратка почивка започнахме да мислим накъде да поемем. Тук пътя се разделяше на две - единият тръгваше на северозапад, вероятно към село Руен, а другия на изток, следвайки дерето. Без колебание последвахме вотрия път, който обаче се скри в храсти и шубраци на десетия метър от започването си. Неизгубили надежда продължихме на изток през шипки и висока трева. Скоро достигнахме кокетна малка виличка, от където се чуваше глас на радио. Не след дълго на двора се появи и жена на средна възраст. Попитахме я за "Арменката", но тя със специфичен софийски акцент ни обясни, че не е чувала за такова нещо (явно жената не беше коренячка воденлийка).
Продължихме в посока северозапад, като започнахме да изкачваме хълма отстоящ срещу Горни Воден. Така около 3:30 стигнахме в подножието на височината, на която беше кацнал този параклис. Направихме му няколко много хубави снимки, както и снимки на Горни Воден, който се виждаше оттук. Този параклис, както и повечето от Горниводенските са сякаш забравени от Бога. Храсти, бурени и висока трева бяха покрили този стар паметник на православната ни култура. Замислени върху въпроса за причинита това да се случи продължихме нататък. Около 200-300 метра на североизток решихме да слезем надолу, да пресечем дерето и да преминем от другия край на дерето, от горниводенската страна. Започнахме бавно да слизаме, между обезлюдените вили и къщурки. Не след дълго намерихме една пътечка, която се беше скрила между високите есенни треви. Започнахме да я следваме с надежда, че ще ни изведе от тази почти обезлюдена вилна зона. Намерихме брод през дерето, преминахме от другия край и се озовахме в една нива, която беше оградена. Вратата и беше на горния край. Отворихме я и в добро настроение започнахме да се приближаваме към Горни Воден. Намирахме се на около 100 метра под пътя, от който излязохме извън селото. Около нас бяха налягали или пасяха крави и кози, наблюдавани от една баба, която седеше кротко на поляната над нас. Плана ни беше да минем под селото и да излезем от долният му край и там да търсим "Арменката" - т.е., на мястото където Горни и Долни Воден са най-близко един до друг. Тъкмо бяхме повървяли известно време и бяхме подминали вече няколко къщи над нас, и видяхме отново абсида в дърветата на север от нас, от другия край на дерето. Зарадвахме се много, тъй като това беше още един параклис в нашата колекция.

Неприятното дойде тогава, когато разбрахме, че пак трябва да играем ролята на алпинисти за да преминем от другия край. Наистина не сме очаквали само на няколко километра, да не кажа на стотици метри от града такива пущинаци и непреодолими сипеи и стръмнини. С нежелание застанахме до ръба на скалистия сипей, на около 20 метра под който минаваше дерето. Разтърсихме се малко и не след дълго намерихме една скрита пътека, която криволичеше надолу. Тръгнах по нея, като казах на Жоро да ме изчака и да не слиза, защото ако няма пътека да не се разхождаме напразно и двамата. Попаднах сред високи треви и отсечени дървета и клони - изобщо една истинска джунгла. Тъкмо реших да се откажа и ми се стори, че между клоните на падналите дървета видях сякаш нещо като пътека. Проврях се през тях и стигнах до водата. Отгоре чух гласа на Жоро, който настойчиво питаше какво е станало и има ли пътека там. Казах му да слиза надолу а аз преминах през водата, като ползвах за опора няколко камъка и паднало дърво и стъпих на другия край. До мен имаше дървена ограда от колове, с която беше заграден нечий имот. Тази ограда успоредно на дерето правеше голям, може би около 30 метров завой. Не ми оставаше друго, освен да следвам тази ограда, въпреки че за съжаление параклиса, намиращ се на високото оставаше зад мен.

След като преминах завоя започнах да изкачвам стръмнината, която започваше след оградата. Наистина тук терена бе изключително труден за преминаване и само желанието ни да опишем всичко ни помогна да се справим и да не се откажем да преминем дерето.

И така, аз се качих от другия край. Викнах на Жоро, но той беше стигнал до завоя с оградата в дерето и се бе отказал, затова чух гласа му от другия край. Каза, че започва да търси нормален брод за да премина при мен.

През това време аз, вървейки по път за кола, намиращ се на няколко метра от края на дерето, стигнах до параклиса, който видяхме. Тук останах като втрещен. Сякаш от години тук не бе стъпвал човешки крак. Входът от към югоизток, т.е. от към страната на пътя беше затворен от една полуизгнила дървена вратица, през която влязох без никакъв проблем. Тук наистина бе израстла една джунгла от храсти по високи от 2 метра. Един Господ знае, кога тук за последни са идвали хора, въпреки, че параклиса отстои на около 250 метра от Горни Воден.
И така, започнах да си проправям път от южната страна на параклис а за да намеря входа към него. Близо 5 минути чистих храстите и най-накрая направих път, по който да мога да премина. За изключително голяма моя изненада пред мен се откри следната картина - параклис, със навес на западната му страна, който навес изпозваще за носещи колони от ляво и дясно стари римски колони.

Наистина невероятно беше, че иманно тук, на това забравено от Бога място има толкова ценни неща, и досега си задавам въпроса от кой зависи тези неща да получат нужното им внимание. Ясно е, че тук по време на траки-римският период живота е цъфтял в пълна сила, и тези колони са поредното доказателство за това. Те бяха сложени там, явно в последствие, като от горния край бяха закрепени за новото строителство със солидна доза цимент. Не знам дали това е непоправимо за колоните, но все се надявам някой ден да се озоват на мястото където трябва - градския музей, или поне да им се обърне малко внимание, защото не е редно такува ценни паметници на културата по нашите земи да се намират на място, до което за да стигна, кърших двуметрови храсти.

Направихмо още няколко снимки на параклиса от югозападната и северозападната му страна, и продължихме по пътя надолу. След около 100 метра от дясно на пътя се появи една чешма, (Гюзелджовата).

Пихме вода и започнахме да вървим надолу по пътя. Часът беше вече към 4 и 15, така, че надеждите ни за нещо повече в този ден бяха приключили. Все пак немалкото, което бяхме снимали днес ни радваше много, освен това новите неща и местности които бяхме посетили ни даваха основание да мислим, че отклонението ни от първоначално замисления маршрут не е било напразно.

След десетина минути, през които преминахвахме през полята излязохме над Долни Воден. Влязохме в квартала от западната страна на малкия язовир, който се намира там, и след като повървяхме малко излязохме на пътя, през който минава автобусната линия номер 4, с която щяхме да се приберем.

Повървяхме малко по улицата и не след дълго излязохме извън Долни Воден. Там седнахме на спирката и изнемощели от приятна умора зачакахме нашия автобус. Часът беше 4:45. Беше прекарасен есенен следобед....
 
Copyright 2003-2011 © Станимака - Духовно наследство. All Rights Reserved | Web design, hosting and support by Ивайло Мирчев