Село Руен и неговите параклиси

Тръгнах рано, около 9 часа от вкъщи - кв. Изток. Времето беше мъгливо, небето беше със специфичния за сезона сив оттенък. След като пресякох града, реших да се движа не през Долни Воден, а през пътя за Пловдив. Вървейки заедно с многото коли минах града и бензиностанциите след него и гледайки замечтано заснежения пояс над Горни воден, малко преди КЦМ хванах един път, който водеше към малко фабрики и халета, непосредствено под балкана. Вървях около километър, покрай малка вада, която върви по посока на Стара Планина и достигнах тези малко халета и цехчета. Без да се спирам около тях започнах да се изкачвам по голям склон, прорязан от дълбоки вади, изсечени от пороите, сякаш бяха дълбоки рани в тялото на отдавна заспал великан.

Прехвърчаше слаб сняг. Снежния пояс още не се беше открил пред погледа ми, но аз продължавах смело нагоре. Пътят ми минаваше през черешови градини, по краищата на които имаше петна сняг, напомнящи, че неотдавна и тук всичко е било бяло. Скоро пътя излезе в равна местност, от кочто вече не се виждаха малките цехчета долу в равното. След около 300 400 метра видях една чешма, от която течеше много вода. До нея беше направен циментов бункер, явно за да събира дъждовната вода. Напих се до насита, починах 5 минути и продължих нагоре към остър каменен хълм, който се издигаше малко на северозапад, който трябваше да изкача. Вървейки нагоре стигнах този скалист хълм а зад него имаше малка долина, която подобно на чаша се бе свила в пазвата на балкана. Там чух сладко биене на звънчета и не след дълго забелязах стадо кози и овце, водени от двама овчари. Над мен имаше два сокола, едния от които скоро се качи на едно самотно и голо дърво и започна да оглежда наоколо за поредната си плчка. Снегът наоколо постепенно ставаше все повече. Остатъци от стари преспи почти покриваха периферята на тази пазва в балканската гръд.
Избрах десният склон и започнах да се катеря по него. Под мен останаха последните черешови градини. Изкачвайки склона видях на северозапад първите къщи на село Руен. Пред мен се изправи чешма, от която пих, но водата на която не беше особено добра. След кратка почивка отново поех нагоре по склона и след няколко минути пред мен се появи път за кола. Зарадвах се много понеже времето започна да отпуска и замръзналата кал започна да се отпуска и склона стана хлъзгав.

Цялото поле под мен бе опбвито в тънка мъгла. Времето бе студено и продължаваше да прехвърча слаб сняг. Около 12 30 достигнах село Руен. Преди селото обаче се показа разклон чиято една посока водеше към селото, а другата към руенското езеро. Реших да видя езерото. То е сгушено сред борова гора и вилна зона. Просто мястото е приказно. Наслаждавах се на гледката няколко минути и реших да поемам обратно своя път, за щото времето вървеше и аз имах още поне 20 километра за ходене.

Влязох в село Руен. В неговото начало гордо стоеше фабриката за алкохол "Руен". Към южния край на селото се намираше още един кръстопът, единия край на който водеше към храма, а другия по един път към горния край на гората над руенското езеро, там където землището на селото се свързваше с това на Горни и Долни Воден. По пътя се виждаха два параклиса, а една жена от предното ни ходене по землището на Горни Воден ни беше казала, че по пътя за село Руен от страна на Горни Воден има няколко параклиса. Това ме амбицира да ида до мястото, от където се виждаше асеновградския квартал, за да съм сигурен, че започвам изследването си на руенските параклиси начисто.

Село Руен се намира на около 20 километра от град Пловдив. Землището му има изцяло пралински характер.
Живота по тези земи е кипял още от най-дълбока древност. Причина за това са най-вече благоприятните географски и климатични условия. И неслучайно именно тук - по северните склонове на Родопите са открити множество ценни археологически паметници.
Явно село Руен (Паная, Богородично) е било обитавано още в дълбока древност. Освен това жителите му не са били чужди на християнската вяра. Неслучайно тук е открит средновековен християнски храм (виж статията " Средновековни църкви в района на Асеновград ").

След това малко уточнение нека да започна изброяването на параклисите. Първия параклис от селото в посока Горни Воден беше "Успение на Пресвета Богородица". Той се намира до селските гробища и може би се явява гробищен параклис. Интересното при него е че няма олтарна абсида. До източната му страна има чешма, чиито отточни води отиват в малко изкуствено басейнче, намиращо се на метри от параклиса. Вътре параклиса е много добре поддържан. Има разпечатани листове с молитви за различни случаи. Примесено с чудесната акустика, прочитането им в параклиса е едно вълшебно изживяване.
След това се разходих из селските гробища, разглеждайки надгробните плочи. Направих това с желание да видя имало ли е гръцка общност в селото и евентуално имената на починали възрастни хора да ми посочат това. Не. Имената бяха само и единствено български. Потеглих пак по пътя на изток, към границата на Руенското землище с Горниводенското, над боровата гора, която растеше над езерото и под пътя, към края на който се бях запътил.
На около 100 метра след параклиса "Успение на Пресвета Богородица" се намираше друг - "Св. Неделя".

Един изключително добре поддържан малък параклис, отново със разпечатани молитви. Запалих две кандила, и свещи и поех по пътя.
Вече наближаваше 1,30 часа и затова трябваше да побързам. Най-после стигнах до края на пътя и пред мен се ширна широка поляна, с параклис и чешма на нея. Първо отидох до чешмата. Дело на някой родолюбив българин тя е сякаш изникнала сред празната поляна. Около нея има ограда, която освен чешмата огражда и две пейки. Помислих си колко ли добре би било някой ден да дойда тук на пикник.

Отнесен в тези изкушителни мисли, преминах от Горниводенския край на възвишението и тръгнах под билото, защото видях на около 200 метра пред мен голо място, от където явно имаше видимост към Горни Воден и Асеновград. Стигнах до там и видях, че именно това бе мястото до подножието, на което стигнахме миналия път с Гошо Христов. Върнах се обратно до началото на пътя за село Руен, над който беше третия параклис, който видях в моята обиколка - "Отсичане на главата на Св. Йоан Кръстител". Параклиса е видимо в добро състояние, измазан, ограден с нова желязна оградка. Иначе нищо особено като архитектура - един нормален параклис от района. Обаче ми направи силно впечатление, как хората поддържат тези малки молитвени и богослужебни сгради. Тук всичко миришеше на свежест, на чисто, на поддържано.

Поех отново към селото и щом стигнах до него преминах малкото мостче от където се отделих за огледа на тези три параклиса. Малко след това мостче бе и селският храм. За голямо мое съжаление, на него няма табела с името и не добих представа, кой светец, или библейско събитие е негов патрон. Отново продължих нагоре и видях да се белее новият храм в горният край на селото. Зарадван тругнах към него. По пътя обаче, не натъкнах на един изключително стар и занемарен параклис. Неговото име бе "Свети Тодор", а над неговата варата имаше табела с едва разбираем текст, на който бе указана датата на строежа, както и майсторите строили параклиса. Той се намира малко под пътя, за новия селски храм.
Снега все повече започваше да си намира място сред черната, замръзнала земя. Навлизах все повече в заснежения пояс на планината.

Новият храм "Св Димитрий" се намира в горният - западен край на село Руен. Като го видях първоначално от долния храм, останах много впечатлен, но това беше нищо в сравнение с това, което съзряха очите ми, когато застанах пред самия храм. Дори в Асеновград, са малко храмовете с такава пищна интериорна и екстериорна украса. Храма е едно истинско бижу. Отпред от дясно и ляво на вратите са изписани имената на дарителите и спомоществувателите на храма, между които пловдивски фирми, както дори и германски гражданин. Самият иконостас е едно от най-прекрасните неща в украсата на храма. Изработен изключително изящно, прекрасни изображения на Иисус Христос, Света Богородица, Свети Йоан Кръстител, Свети Димитрий на царския ред от иконсотаса, и на множество светии и апостоли на втория иконостасен ред. Искрено съжалих в този момент, че нямам апарат за да снимам тази прекрасна творба на резбарското изкуство.

Острани на храма имаше строяща се камбанария, а самия храм беше ограден от хубава ограда.
След малко дойде един, човек, който се представи като пазач на този имот и започна да ми разкава за бъдещите планове на ктиторите. Доста се впечатлих от амбициозните идеи на тези хора. Тпй ми каза, че те скоро щяли да дойдат, ако искам да ги изчакам, само че времето ме притискаше и аз трябваше да тръгвам за Яврово през балкана. Тръгнах по периферията на селото, под балканското било. Асеновградското поле се виждаше като на тепсия. Мъгла започна да приижда на талази по склона и скоро се очертаваше да злаее селото с меката си белота.

На 200 - 300 метра от храма стигнах до чешма, от която се отбих надолу. Излязох на една малка полянка, където се виждаше друг параклис. Вътре в него беше пусто и само греди, които чакаха да бъдат въплътени в бъдещ ремонт разсейваха празнотата на този параклис. В близката къща се вдигаше врява - възрастен човек се караше на своите кучета. Стана ми ясно, че именно това е човека, който се е ангажирал със възстановяването на параклиса. Мислено му пожелах успех и закрачих през калния път нагоре към Яврово.

Времето застудяваше с напредването на деня, но въпреки всичко калта все още не бе замръзнала, а я имаше в изобилие по този път и на няколко места ми се налагаше да правя истински подвизи за да премина чист през огромните локви, които бяха навсякъде. Скоро разбрах, че някъде наблизо има извор, който е причина за този разкалян район.
Скоро излязох на пътя и поех нагоре. Междувременно навлязох в заснежения пояс. Калта отстъпи място на снежната покривка. Стигнах до няколко ниви, оградени с дървени колове, покрай които пътят минаваше.

Между Руен и Яврово се намират големи и отвесни скали, под които пътят който аз бях поел минаваше. След като стигнах в тяхната основа, потърсих път, за да продължа нагоре към Яврово. Явно обаче, не ми беше писано да стигна до родното място на Хайтов - на едно място в гората, сред една поляна пътят продължаваше, но само в посока обратна на Яврово. Зачудих се за миг, но избора ми не беше голям и продължих по пътя.
След няколко завоя той ме отведе до едно дере, през което течеше буйна вада, с вода от топящ се сняг. Преминах от другия край и излязох на една много широка, поляна сред борова и смесена гора. Междувременно снега бе започнал пак да вали обилно. Заснежените покриви на явровските къщи се виждаха горе, на около километър над мен, но аз вече бях взел своето решение, да продължа по периферията на балкана, пък докъдето стигна. На горния край на тази поляна сред гората, на която бях се намираше параклиса "Св. Пантелеймон" - както и като повечето параклиси в околността - неотличаващ се с особено архитектурни достойнства, но затова пък чист и добре поддържан.

Постоях малко замислен, сред тишината на гората и падащият сняг, потънал в молитвено настроение. Часът наближаваше 3:30 а ми оставаше доста път надолу. Погледах още малко тази неземна красота и тръгнах на югоизток в посока село Лясково. След стотина метра излязох на кръстопът. Единия път, който можех да избера водеше надолу, а другия - нагоре. Без никакво колебание поех горния.

Оттук се виждаше цялото поле. Хората там вече бяха загубили понятие за сняг, а аз газих до колене в мек и пухкав снежен килим, а и продължаваше да вали. Чувството бе наистина изумително. Наистина съжалявах, че нямам фотоапарат в себе си да документирам този страхотен миг.

Насладих се още няколко минути на гледката и поех през пътеката, оградена от надвесили своите натежали от сняг клони дървета. Пътят криволичеше между гънките на балкана, а снега ставаше все повече - може би около 40 см.

Вървях доста - не знам колко, но вече беше 4 часа - оставаше ми час и половина преди тъмнината да превземе деня. Усилих темпо и скоро видях няколко вили. Веднага се досетих къде съм изляъл. Това над мен бе село Лясково. Излязох на главния пъти продължих надолу. Тук спокойствието бе завладяващо. Имах чувството че селото е заспало вековен сън, и само тънкия пушек излизащ през комините показваше че то е будно.

Излязох от Лясково и поех по шосето към Асеновград. След около километър поех нагоре и излязох на един каменист път, който пресича билото и води към поляна над аязмото на манастира "Св. Кирик и юлита". Като стигнах близо до поляната, реших вместо да вървя надолу към аязмото да поема на изток и да сляза отстрани на отвесната скална тераса, на което то се намира. И така тръгнах през каменистата пътека надолу. Около 200 - 300 метра тя се виеше през гората без никаква видимост и указание къде точно се намирам. Около 4:40 вече бях на едно ниво с манастира, и вече асфалтовия път се виждаше. Излязох на него и поех надолу. Манастирските кучета лаеха, нощта идваше бавно а моята прекрасна разходка беше към своя край. Снега беше останал само на дебели пластове покрай пътя, а ръмеше съвсем слабо дъжд, по-скоро въздуха бе влажен. Около Лясково и нагоре в Посока Руен и Яврово снегът валеше и това бе видимо от тънката пелена, която бе обхванала тези места. Минах през параклиса "Св. Димитър" в землището на Горни Воден и разгледах остатъците от крепостни кули на феодалния замък на Григорий Бакуриани. Поех в посока квартал "Запад", слязох по криволичещите пътечки до храм-параклиса "Св. Врачи", пих вода от чешмичката и около 6:15 влязох в града.
Така приключи моята незабравима пролетна разходка, до параклисите на село Руен и до снежния пояс, завладял върховете на рида "Чернатица". Облекчението, че изпреварих вечерния мрак, при влизането си в града, както и спомените от всичко видяно, ме караха да бързам към вкъщи, за да запиша всичко видяно...както и вълчия глад...а нощта вече царстваше над града.

 
Copyright 2003-2011 © Станимака - Духовно наследство. All Rights Reserved | Web design, hosting and support by Ивайло Мирчев